Можех да ти бъда и принцесата...
Колко му е да примигвам куклено.
Но въобще не ми е интересно
девет дена да си сресвам буклите...
Девет дена..пак бива.Ами девет месеца?
Какво ли не правим на цената на тези силни чувства,които ни изгарят отвътре?Търпим и нищо не казваме,когато нещата не ни харесват.А защо? Така и не разбрах защо...Дори самата себе си не разбирам защо го правя.А ми се е случвало...
Душата ти прелива от емоции,коя от коя по-цветна,искрена и силна.Всичко това е насочено към един единствен човек,който сама си е избрала,а ти просто малко си й помогнала.Всичко изглежда толкова перфектно и красиво,че дори не подозираш,че най-малкият жест или мимика,ще допринесат за развалянето на този рай.Но така е,често ние хората не отдаваме значение на малките неща,а те са повече от важни.Как да подозираш,че едно движение,един поглед,една дума или точно обратното - пълно мълчание - ще са тези неща,които ще загрозят картинката вътре в теб!Никога нищо не е толкова чисто и истинско в действителност.
Получаваш вниманието, за което си се борил,което си искал дълго време с цялото си сърце и душа,а после..после дупка!Сякаш никой не оценя това,че ти си там и даваш всичко от себе си,за да нарисуваш белите стени с цветовете на дъгата и да напълниш въздуха с нежния аромат на пролетни цветя и .. любов..
Раздаваш се,не ти пука особено,правиш го с желание,с една единствена мисъл,че ще донесеш радост на една друга душа,появила се в живота ти и обърнала света за теб.Та той е част от теб,как да спреш да се опитваш да го накараш да се усмихне?!И то от твое действие,от нещо,което си направила с такова желание и толкова емоция.Това е единствената мисъл в съзнанието ти "ИСкам да го накарам да се усмихне"..
Но идва моментът,в който виждаш как това ти просто желание е толкова неизпълнимо,че по-вероятно е да построиш завод и да го събориш,от колкото да разбиеш леда в очите на човека срещу теб.
От всичко най-много мъка има в пренебрежението и в това да не те забелязват,колкото и да се опитваш да спечелиш поне един мил поглед.Но ние жените обичаме да ни е гадно!Е не е ли така?Даваш,буташ се,правиш,струваш,звъниш,търсиш...а отсреща нищо.На другият ден пак същото и пак в тази последователност.Сякаш дори още повече започваш да го искаш този човек и още повече отваряш душата си за него.С него страдам,ама без него страдам още повече!..емм :)
Но ето вече си на предела на силите си.Независимо от тези красиви чувства,които все още топлят душата ти,батерията на сърцето вече е low.Няма как.Това е момента,в който колкото и да искаш някой,колкото и цялото ти съществувание да принадлежи на него,вече си уморена да правиш каквото и да е.Просто се оттегляш леко встрани,притаила дъх и наблюдаваща.Няма вече смси нито целта на деня ти е неговата усмивка,няма ги дори скритите погледи,които отпращаш с надеждата той да хване някой от тях.Сега си само наблюдател.Нещата просто не се случват,така както ти се е искало,но какво пък,друга звезда ще блесне..
И точно,когато най-малко подозираш, в един момент от живота ти,в който си почти крачка напред,стремяща се към нещо ново..ии..ЕТО ГО !!!!По-силен и по-внушителен от всякога,решителен и непоклатим стои пред теб!Няма го дори студа в погледа,а само леко блещукащи светлинки,които така стоплят душата ти.Някой е усетил липсата ти?Някой е почувствал празноъа без онези малки неща,на които така не обръщаше внимание.Някой е спрял да гледа от високо и е отворил душата си за чувства по-истински от пролетния дъжд и по-силни от жаркото слънце.Чувства носещи аромата на горски цветя и засищащи жаждата повече от водата...Стои пред теб,в пълният си блясък,отворил широко душата си за теб,като дете,което осъзнава грешката си след белята,която е направило вкъщи.Вината в очите издава всичко.Тези малки пламъчета горят с надеждата,че ти ще се върнеш и отново ще си малката фея оцветила света..
Нали това искаше?..Сега го имаш само и единствено за теб:) Това,което беше съзнанието ти денем и нощем,докато ядеш,докато вървиш,докато просто стоиш..беше толкова далеч от теб,а сега е по-близо от колкото ти самата си очаквала..Като от приказките,всичко може да свърши с хепи енд.
Но единственото нещо,което виждам в очите ти е умора,почти угаснали пламъци и сърце,биещо на други честоти...
Това,което е знам е,че колкото и силно да искаме нещо и да даваме цялото си сърце и душа за него,не го ли получим навреме,после винаги има едно колебание дали не е прекалено късно.Всеки човек има някаква граница на силите си и това е много повече от желанията му.Въпросът е,когато той е най-открит към света и особено към конкретен идивид от този свят,този индивид да улови момента и да нарисува нова страница от живота си - тази,в която главно действащо лице е любовта , второстепенните герои,са нашите лица.. :)
